За човеците ... и хората ...

Случката се разигра преди минути в рейс 93 на спирката след тунела в посока Тримонциум.

Рейса спря, хората започнаха да слизат, други да се качват. В този момент едно момиченце може би 2-3 клас реши, че трябва да слезе.

Пред нея на пътеката вече имаше човек, който напираше да влезе навътре, а момиченцето се опитваше да слезе. То не каза и дума, като само скимтеше. На раницата и имаше голяма папка, като за рисуване, която се заклещи във вертикалните тръби. След два три опита най-после момиченцето премина, но в това време вратите на рейса вече бяха затворени. Момиченцето продължи да мълчи и да скимти, но започна да чука по вратата. Веднага натиснах червения бутон, но нямаше никакъв резултат.

Никой друг в рейса не реагира по никакъв начин.

Рейса тръгна и започна да се престроява. Обърнах се към контрольорката, която беше на метър и половина от шофьора и и казах да помоли шофьора да спре и да отвори вратата. Тя ме гледаше към мен все едно ме няма.

Рейса се престрои в средното платно, докато стигна до шофьора и го помоля да спре. "Не мога вече в средата на булеварда не може". Прав беше. Върнах се, а момиченцето продължаваше да чука по вратата. След това отиде до шофьора застана до него, стоя няколко секунди, обърна се към предната врата стоя пак няколко секунди и се върна обратно на средната врата.

Рейса зави, като се надявах че ще спре веднага и ще отвори вратата за да може момиченцето да слезе. Не би. Продължи и спря чак на следващата редовна спирка, която е доста далече.

Никой в рейса не обели и дума. Никой. Момиченцето слезе без да каже и дума ... отдалечаваше се държейки в ръка плюшената си играчка, а хората в рейса я проследяваха с поглед.

Толкова за човеците и хората ... мрачен ден, мрачни хора.

Коментари

---